I. Изходно положение – С Постановление № 4 от 25.V.1961 г., Пленум на ВС е прието, че „1. Право да получи обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане имат онези лица, които са понесли такива вреди, като самия пострадал, а в случай на смърт неговите деца, съпруг, родители, братя и сестри и други близки, които поради нетрудоспособност действително са били издържани или имат право на издръжка по закон от пострадалия.
2. Кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга. (Нова ал. 2, доп. с постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на ВС.) Имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала“.
С Постановление № 5 от 24.XI.1969 г., Пленум на ВС, е прието, че „За допълване т. 2 от раздел III от постановление № 4/61 г. на Пленума относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт. Допълва т. 2 на раздел III от постановление № 4/61 г. на Пленума на Върховния съд с ал. II в следния смисъл: Имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала“ .
С ТР 1/2018 на ОСНГТК е прието, че „1. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В наказателния процес тази материална легитимация може да бъде реализирана само от лицата, изброени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и от братята и сестрите на починалия и от неговите възходящи и низходящи от втора степен. 2. Обявява за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд“ .
1.1 Аргументите, които са наложили промяната на кръга на материално легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди могат да бъдат изведени от мотивите на цитираното ТР 1/2018. Първата причина е че според ОСНГТК, с оглед развитието на обществените отношения в Република България стеснителния подход при определяне на материалната легитимация не отговаря на съвременните изисквания за справедливост. Втория основен аргумент е че българското право трябва да бъде съобразено с европейските стандарти зададени в чл.2 Директива 2012/29/ЕС.
Следва да се отбележи, че в цитирания чл.2 пар.1 б.б не е предвидено изискване към роднините по пряка линия и братята и сестрите да поддържат „постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство“, каквото изискване е предвидено към съпруга/ партньора на жертвата. Същевременно чл.2 пар.2 от Директивата е предвидено, че Държавите членки могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от правата, установени в настоящата директива, като се вземат предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай.
1.2. Видно от т.1 на диспозитива на цитираното ТР 1/2018 г., за бъде присъдено обезщетение на лице извън кръга определен с Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, е необходимо да бъде доказано, че „по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени“. Видно от същата т.1 обезщетяването на неимуществените вреди претърпени от тези лица следва да се третира като изключение. Това разбиране впоследствие се провежда и казуалната практика на ВКС.
1.3. Впоследствие възприетото в ТР 1/2018 г. разбиране беше закрепено нормативно й в разпоредбата на чл.493а ал.4 от КЗ съгласно, която когато по изключение друго лице, извън лицата по ал. 3, претърпи неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, размерът на обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2 ( от същия член- бел ред.).
Необходимо е да се отбележи изрично, че обхвата на ТР 1/2018 г. е много по-широк от обхвата на разпоредбата на чл.493а ал.4 КЗ, доколкото възприетите в тълкувателното решение постановки следва да се спазват от съдилищата при всеки спор относно претърпени неимуществени вреди, вследствие на смърт, а не само при спорове по КЗ.
1.4. Създаденото от Върховният касационен съд понятие „трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания“ е относително определено, което е наложило „ запълването“ му с конкретно съдържание от практиката на съдилищата. Може да бъде прието, че в практиката са налице два подхода при преценката дали е налице „трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания“. Двата подхода могат условно да бъдат наречени консервативен и либерален.
1.5. Консервативният подход е възприет в решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т., решение №17 от 16.03.2021 г. на II т.о, Р-372-19 на II т.о, Р-60133-21, О-318-21 на I т.о който може да бъде синтезиран по следния начин – „житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители“.
Следователно, според възприетия подход, трябва да сме изправени пред изключителна, от житейска гледна точка, ситуация, която е създала между починалото лице и ищецът връзка подобна на тази между родител-дете, дете-родител, независимо че са роднини по съребрена линия или по права линия от втора степен.
1.6 Либералният подход е възприет в №310 от 06.02.2019 г. на II т.о . В цитираното решение примерно са изброени някои критерии за определяне наличието на „трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания“- напр. наличие на хармонични отношения на разбирателство, взаимна поддръжка и привързаност, обстоятелството че ищците са били единствените близки на починалия, наличие на поддържани постоянни отношения на взаимна обич, материална и морална подкрепа и емоционална близост.
1.7 Краткия преглед на практиката на ВС и на ВКС показва един своеобразен „ кръговрат“ в който тя се върти. Първоначалния кръг на легитимирани лица определен с Постановление № 4 от 25.V.1961 г., Пленум на ВС е разширен с Постановление № 5 от 24.XI.1969 г.
Впоследствие този кръг е стеснен с Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г, като с ТР 1/2018 на ОСНГТК той отново е разширен, за да се бъде отново стеснен, този път с решения по реда на чл.290 ГПК, които на практиката изискват доказването на отношения подобни на тези между родител – дете (това е т.нар консервативен подход), с което практиката отново се завръща към разрешенията дадени с Постановление № 5 от 24.XI.1969 г.
Тези противоречия се дължат на погрешната основа върху която стъпва практиката. Тази основа се изразява в изричното определяне на кръга на легитимираните лица посредством тълкувателни актове на Върховния съд. Подобна практиката е незаконосъобразна, тъй като тя противоречи на Конституцията и на ЗНА и е необходимо тя да бъде преосмислена.
II. Незаконосъобразно е с тълкувателен акт на Върховният съд да бъде определян кръга на легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на смърт на близък
2.1. Изходна позиция- известно е че всяка страна в гражданският процес трябва да докаже юридическите факти от които извежда твърдените си права- чл.154 ал.1 ГПК 1. Общоприето е както в теорията, така и в практиката понятието за юридически факт- това е факт, предвиден в хипотезата на правната норма, с чието осъществяване настъпват посочените в диспозицията на нормата последици2.
От така даденото определение е видно, че за да може въобще да говорим за юридически факт е необходимо той да бъде предвиден в хипотезата на правна норма, съдържаща се в нормативен акт3. Съгласно чл. 2 ал.1 от ЗНА, нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията, или от закон.
Никъде, нито в Конституцията, нито в ЗНА не е предвидена нормотворческа компетентност за съдебната власт. Следователно, съдебната власт не може да приема нормативни актове, в които се съдържат правни норми, откъдето следва че съдебната практиката не може да придава на определени факти от обективната действителност качеството юридически.
2.2 Независимо от изложените до тук азбучни положения, които са основополагащ стълб за всяка правова държава, на практика се получава нещо друго. До приемането на ТР 1/2018 г. за бъде уважен иск за неимуществени вреди, претърпени вследствие на смъртта на близък, беше необходимо например да се докаже съответната роднинска връзка с починалото лице- напр. че починалата е майка на ищцата.
Следователно за да бъде уважен иск с правно основание чл.45 ЗЗД във вр. с чл.52 ЗЗД, освен предвидените в закона юридически факти беше необходимо да се докаже още един допълнителен факт- наличието на роднинска връзка с починалото лице, независимо че никъде в ЗЗД не беше предвидено наличието на роднинска връзка като предпоставка за уважаване на иск с правно основание чл.45 във вр. с чл.52 ЗЗД.
Такъв факт беше предвиден в Постановление № 4 от 25.V.1961 г., акт на съдебната власт, която поначало не би следвало да има компетентността да придава качеството на определени житейски факти в юридически, а своеобразната „ хипотеза“ на „ правна норма“, в която беше предвиден този факт е диспозитивът на Постановление № 4 от 25.V.1961 г.
С приемането на ТР 1/2018 съдебната власт създаде още една „ правна норма“, в чийто хипотезис (диспозитивът на тълкувателното решение) беше предвиден още един „ юридически“ факт – „трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания“. Доказването на този квази- юридически факт беше въздигнато в предпоставка за уважаването на иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, предявен от лице извън кръга определен с Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд.
2.3 От изложеното е видно, че с посочените тълкувателни актове не се отстранява неправилна или противоречива практика ( както постановява чл.124 ал.1 ЗСВ), а се създават квази- правни норми, с които определени житейски факти се въздигат в юридически, като от доказването на тези житейски факти се обуславя уважаването на иска. Разглежданите тълкувателни актове на ВС и на ВКС са незаконосъобразни, доколкото с тяхното постановяване върховният съд е навлязъл в изключителната компетентност на легислатурата.
Същите са постановени в нарушение на чл.84 т.1 от Конституцията във вр. с чл. 2 ал.1 от ЗНА във вр. с чл.124 ал.1 ЗСВ. Отделно на това трябва да се посочи, че подобен „ тълкувателен подход“ противоречи й на принципа на разделението на властите( чл.8 от Конституцията), доколкото действащата Конституция предоставя изключителен монопол върху създаването на вътрешно правни нормативни актове само на законодателната (чл.84 т.1 от Конституцията) и на изпълнителната власт ( чл.114 и чл.115 от Конституцията)4 .
Доколкото дискутираните тълкувателни актове са незаконосъобразни те не са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове – per argumentum a contario от чл.130 ал.2 ЗСВ. Откъдето следва, че съдилищата не трябва да се съобразяват с посочената тълкувателна практика, както и решенията на ВКС по чл.290 които се базират на същата тълкувателна дейност.
Съдилищата трябва да основат своите решения по въпроса за обезщетяването на неимуществени вреди на точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум – чл.5 ГПК.
2.4. От изложеното до тук е ясно, че доколкото към момента законодателят не е уредил кръга на материално легитимираните лица, които могат да претендират неимуществени вреди, вследствие на смъртта на техен близък ( извън хипотезата на чл.493а КЗ), всяко лице което успее да докаже наличието на предвидените в закона предпоставки за възникване на деликтна отговорност може да претендира неимуществени вреди при смърт на техен близък.
III. Предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на лице причинило смъртта на близък на ищеца и критерии за определяне на обезщетението.
3.1. За да възникне деликтна отговорност в разглежданата хипотеза е необходимо, на основание чл.45 във вр. с чл.52 ЗЗД, да бъдат доказани следните факти- деяние, противоправност, наличие на неимуществени вреди, причинна връзка между противоправното деяние и претърпените неимуществени вреди и вина, която се предполага ( чл.45 ал.2 ЗЗД)5.
3.2. Основния проблем момент в дискутирания въпрос е наличието на неимуществени вреди. Както е известно, неимуществените вреди се изразяват в претърпени от увреденото лице болки и страдания6. Болките и страданията представляват определено емоционално и психическо състояние на дискомфорт. По своята характеристика този факт е от категорията факти от душевния живот на хората.7
Този факт може да бъде доказван с всички предвидени в ГПК доказателствени средства, но най- вече приложение могат да намерят кумулативното използване на свидетелските показания и съдебно- психологична експертиза. Чрез тези два доказателствени способа може да бъде установено конкретното психическо състояние на лицето и доколко то претърпява емоционален дискомфорт, изразяващ се в преживени болки и страдания. Възможно е след подобна емоционална травма ( смъртта на близък човек) да бъдат отключени различни болестни състояния като пост- травматичен стрес, депресия и др. подобни, които могат да бъдат установени със съдебно- психологична експертиза.
Изрично е необходимо да се отбележи, че наличието, респ. липсата на родствена връзка или на съпружеска връзка не доказва, респ. не дисквалифицира преживяването на болки и страдания. Така напр. е възможно син, който не е виждал с десетилетия своят баща, с когото са в обтегнати отношения, да не претърпи каквито и да било неимуществени вреди от неговата смърт. Възможна е й обратната хипотеза -липса на каквато и да било правна връзка между две лица, но поради дълбоката им привързаност едно към друго, смъртта на едното лице да предизвика продължителни болки и страдания у другото (напр. убийство на един от партньорите в дългогодишна хомосексуална връзка).
Важно е да се подчертае, че съдът прави своето заключение за емоционалното състояние на ищеца, изразяващо се в емоционален дискомфорт т.е болки и страдания, въз основа на назначената по делото експертиза и свидетелските показания дадени по делото. Разбира се, водещо значение ще има експертизата, доколкото тя се извършва от експерт психолог, който има необходимите знания и умения за да оцени емоционалното състояние на ищеца. Свидетелските показания, доколкото най- често се дават от роднини на ищеца, следва да бъдат преценявани с оглед на разпоредбата на чл.172 ГПК8 .
3.3. Изложеното до тук показва, че е необходимо комплексен подход при доказването на неимуществените вреди, който да съчетава използването на няколко доказателствени средства, които в своята съвкупност да докажат по безспорен начин наличието на болки и страдания.
3.4 Стандарти за определяне на обезщетението за неимуществени вреди- съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Основното положение при обезщетяването на вреди в европейското право е принципа на адекватност на обезщетението9, т.е обезщетението трябва да бъде в размер адекватен на претърпените от кредитора вреди.
Това разбира и чл. 52 от ЗЗД, когато говори за определяне на обезщетението по справедливост. За да бъде едно обезщетение справедливо то трябва да бъде адекватно. Обезщетяването на неимуществени вреди винаги създава известни трудности, поради нематериалния и неоценимия характер на засегнатите блага10 ( какво би било адекватното обезщетение за самотна майка загубила единственото си дете).
Поради това всеки опит за създаване на критерий, било по законодателен, било по тълкувателен път, създава поне две опасности пред адекватното обезщетяване на пострадалия. Ако критериите са твърде рестриктивни би се присъдило обезщетение в твърде малък размер, което няма да бъде адекватно на претърпените от увреденото лице вреди. Ако пък критериите са твърде либерални, би се създала възможност за твърде голям размер на обезщетенията, който би бил икономически пагубен за деликвента.
3.5 В практиката си ВС се е опитал да даде критерий за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Така с т.13 от ППВС №7/1959 ( отм. С ППВС №4/68) е прието, че „Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда, като се взема предвид характерът на деянието, степента на увреждането, степента на вината, последиците от деянието и всички други обстоятелства във връзка с разглеждания случай“. С т. II от ППВС 4/68 e прието, че „Размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.
При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между по-страдалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
На практика обаче в много случаи съдилищата се задоволяват в мотивите към присъдите и решенията да посочат, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. Това нарушение на Чл. 52 ЗЗД довежда до разноречива практика относно размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдени размери за имуществени вреди по различни дела за съвсем сходни случаи, които различия не всякога могат да бъдат коригирани от второинстанционния съд“.
Недостатък на така използвания тълкувателен подход е че се опитва да изброи примерно определени критерии, които да бъдат взети предвид при определяне на обезщетението, без да се изгражда система от стандарти, съобразно които да бъде определено обезщетението.
Критика може да се отправи и към самите критерии зададени в ППВС №4/68, така напр. не е ясно какво общо има общественото положение на починалия със търпените от неговите близки неимуществени вреди (нима близките на стругаря страдат по-малко от близките на учения).Друг недостатък е че примерения характер на критериите води то това, че те не винаги ще мога да бъдат приложени към всички житейски хипотези, т.е необходимо е критериите да имат по-абстрактен характер, който да им позволи да бъдат приложими към всички възможни на практика хипотези.
Изложените недостатъци налагат създаването на нова система от критерии, която да се опита да отговори на заложения в закона стандарт за адекватност на обезщетението като държи сметка за особеното естество на засегнатите блага.
3.6 Преди да бъде направен опит за формулиране на критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди е необходимо да се отговори на следния въпрос – Кога едно лице търпи болки и страдания, поради смъртта на друго лице? –
1) възможно е на първо място, болки и страдания, да се търпят поради емоционална близост създадена с починалото лице в миналото. Така напр. за българската традиция е характерно, че бабите и дядовците участват активно в отглеждането на техния внук, до навършването на определена възраст. Те участват във възпитанието, образованието му, отглеждането му и пр., което неизбежно води до създаване на емоционална връзка между бабата/дядото и внука.
2) възможно е й болките и страданията да бъдат претърпени вследствие на емоционална близост съществуваща между двете лица в настоящето- напр. между двама съпрузи, които се намират хармонична връзка помежду си. Възможно е й между две лица да липсва каквато и до било емоционална връзка, но поради определено стечение на обстоятелствата в настоящето, едно от тях да претърпи болки и страдания вследствие смъртта на другото – напр. извършва се жестоко убийство на публично място пред множество случайни минувачи. Нима тези лица няма да претърпят болки и страдания, вследствие на жестокото убийство, независимо че дори не познават жертвата?
3) възможно е й болките и страданията да бъдат претърпени, поради невъзможност да бъде осъществена емоционална връзка, заради смърт на едно от лицата, т.е налице е ситуация при която е сигурно, че неимуществените вреди ще бъдат претърпени в бъдеще- напр. едно дете, което е изгубило родителите си в кърмаческа възраст, ще претърпи неимуществени вреди от загубата им години след смъртта им ( болките и страданията ще се проявят, когато дете навлезе в своята юношеска възраст и започне да усеща липсата на подкрепа, пример и съвети).
Възможно е й изложените хипотези да се кумулират т.е. за всеки един от посочените моменти – минало, настояще и бъдеще да се търпят болки и страдания. Напр.- съпрузи, които са заедно от ученическите си години, след множество опити за зачеване и инвитро процедури са успели да заченат. Отношенията между тях са хармонични и изпълнени с обич и доверие. Но при ПТП, съпругата умира заедно с заченатото дете.
В тази хипотеза, съпругът ще търпи болки и страдания в много голям обем, поради създадената емоционална близост със съпругата си в миналото и настоящото, както и поради очакваният им за бъдещото. В тази хипотеза за да бъде обезщетението адекватно, то трябва да бъде в голям размер, поради големия обем болки и страдания, които съпругът ще изпита.
Възможно е й болки и страдания да се търпят само за един от посочените моменти, което ще обоснове по-нисък размер на обезщетението- в контекста на разглежданите римери е явно, че внукът ще претърпи по-малко болки и страдания поради смъртта на баба си (доколкото емоционалната близост между тях е съществувала в един отминал момент), в сравнение със съпругът изгубил съпругата си.
3.7 Изложеното в предходната точка позволява да се формулира следния стандарт при обезщетяването на неимуществените вреди –
1) когато от фактите по делото се установи че ищецът ще претърпи болки и страдания, поради емоционалната си близост с починалото лице за минало, за настояще и за бъдеще, обезщетението трябва да бъде в най- голям размер.
2) Когато е установено, че ищецът ще претърпи болки и страдания, поради емоционалната си близост с починалото лице за минало и настояще, или за настояще и бъдеще, размерът на обезщетението трябва да бъде по- малък отколкото този в предходната хипотеза (т.3.3 под. 1)
3) Когато е установено, че ищецът ще претърпи болки и страдания със или без емоционална близост за настоящето, размерът на обезщетението ще бъде по-малък от този по под. 2. Същото се отнася и за хипотези при които ищецът ще претърпи болки и страдания, поради емоционалната си близост с починалото лице за минало и бъдеще.
IV. Изводи :
- Тълкувателните актове на ВКС и на ВС са незаконосъобразни, защото с тях върховните съдилища са навлезли в изключителната компетентност на легислатурата да създава правни норми т.е те са постановени от държавен орган който няма нормотворческа компетентност . С техните диспозитиви са създадени квази правни норми, в чиито „ хипотезис“ е предвиден житейски факт, който практиката е въздигнала в юридически, а от там и в предпоставка за уважаване на исковете за присъждане на неимуществени вреди в абсолютно противоречие с предвидената в Конституцията и в ЗНА нормотворческа компетентност.
На практиката върховните съдилища са си позволили да „допишат“ ЗЗД, тъй като еквивалента от прилагането на диспозитивите на цитираните тълкувателни актове е същия както ако законодателя беше изменил ЗЗД със ЗИД. Тълкувателните актове на върховните съдилища са постановени в нарушение на чл.84 т.1 от Конституцията във вр. с чл.8 от Конституцията във вр. с чл. 2 ал.1 от ЗНА във вр. с чл.124 ал.1 ЗСВ и по аргумент за противното от чл.130 ал.2 ЗСВ те не са задължителни за съдилищата. - До приемането на законодателно изменение относно кръга на легитимираните лица, които могат да претендират неимуществени вреди, на основание чл.5 ГПК, съдилищата са длъжни да прилагат точно материалния закон. А ЗЗД не предвижда ограничения относно кръга на лицата, които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, поради което тук следва се приложи тълкувателното правило- там където законът не е предвидил ограничения, съдът също не може да поставя ограничения. Следователно всяко лице, което успее да докаже предпоставките за възникване на деликтната отговорност на ответника има право да получи справедливо обезщетение за претърпените от него болки и страдания.
- При доказване на неимуществените вреди т.е на болките и страданията е необходимо да се използва комплексен подход, с оглед подлежащия на доказване факт (факт от душевния живот на хората), който включва назначаване на съдебно-психологична експертиза и събиране на свидетелски показания.
Съдът трябва да прецени наличието на болки и страдания с оглед на всички доказателства по делото, като трябва да се отдава приоритетно значение на съдебно- психологична експертиза, доколкото тя се изготвя от вещо лице, което разполага с необходимите знания и умения за да прецени емоционалното състояние (т.е дали той изпитва болки и страдания) на ищеца. - За да бъде справедливо обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди то трябва да бъде адекватно на претърпените от ищеца болки и страдания. За целта е необходимо да се прилага да се вземат предвид болките и страданията, които преживява ищеца за минало, за настояще и бъдеще. Когато се преживяват болки страдания за всеки един от тези моменти обезщетението трябва да бъде в най- голям размер, за бъде то адекватно. Когато болките и страдания са за два ( напр. само за бъдеще и за настояще) или само за един (напр. само за минало), размерът на обезщетението трябва да бъде в по-малък размер.
- В заключение трябва да се отбележи следното. Досегашната практика на ВКС и на ВС използваше презумптивен подход при определяне на кръга от легитимираните лица, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди т.е презюмира се че щом е налице определена роднинска или фактическа връзка между починалия и увреденото лице, то последното търпи неимуществени вреди.
Този подход, освен че е незаконосъобразен ( виж т.III, т.1 и т.2), разкрива слабости в поне три насоки. От една страна той отрича правото на обезщетение на лица извън кръга посочен в тълкувателните актове, независимо че това лице търпи неимуществени вреди и независимо от обстоятелството, че всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника са налице.
От друга с него се създава възможност за неоснователно обогатяване на лица, които не търпят болки и страдания от смъртта на починалия, само въз основа на роднинска или съпружеска връзка с починалия ( нима трябва да се присъжда обезщетение на съпрузи, които десетилетия наред не поддържат отношения един с друг и не живеят заедно). С възприетия в тълкувателните актове подход, се отрича и възможността на едно лице да претърпи болки страдания от смъртта на друго лице, ако между тях липсва някаква емоционална привързаност (нима няма да претърпим неимуществени вреди, ако при терористична атака, едно лице издъхне в ръцете ни?).
Изложеното показва, че възприетия от върховните съдилища подход не е достатъчно гъвкав, за да обхване всички възможни житейски хипотези при които се търпят неимуществени вреди, а освен това противоречи на чл. 6 ал.2 от Конституцията, чл.20 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона и на чл.52 ЗЗД, доколкото третира по-различен начин правните субекти на основа на тяхната роднинска или съпружеска връзка.
Необходимо е да се възприеме нов, по-гъвкав подход, който гарантира равенството пред закона и защитата на всеки правно защитен интерес ( чл.6 от ал.2 от Конституцията и чл.47 от ХОПЕС). Предложеният в настоящото изложение подход, отговаря на тези стандарти. Вместо присъждане на обезщетение въз основа на роднинска връзка се предлага обезщетяване въз основа на реално доказани неимуществени вреди.
По този начин чрез завишени изисквания към доказването се компенсира разширяването на кръга на материално-правно легитимираните лица. Чрез предложения подход за определяне на обезщетението се гарантира гъвкаво и адекватно обезщетение, което съответства на претърпените неимуществени вреди ( така напр. в някои хипотези обезщетението ще бъде 1000 лв., а в други 50 000).
На последно място трябва да се отбележи, че правото и правораздавателната система е длъжна да отговори на очакванията на обществото за справедливост, като правно догматичните съображения трябва да бъдат изоставени. А това може да стане само като се възприеме един по- гъвкав подход при присъждането на неимуществените вреди.
1 Така Сталев, Ж. и колектив „ Българско гражданско процесуално право“, десето издание, стр.253
2 Така Таджер, В. „ Гражданско право на НРБ“, дял II, изд. „ Софи- Р“, стр.314, Павлова М. „Гражданско право. Обща част“, стр.415, Ташев, Р. „ Обща теория на правото“, четвърто издание, стр.229
3 Така Павлова М. „ Гражданско право. Обща част“, стр.417
4 За разделението на властите виж повече у Ст. Стойчев „ Конституционно право“, пето издание, стр.109- 115
5 Така Калайджиев, А. „ Облигационно право. Обща част“, седмо издание, стр.419, както й Кожухаров, А „Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения“, стр. 367-368
6 Виж Калайджиев, А. „Облигационно право. Обща част“, седмо издание, стр.433 и цитираните там
автори и съдебна практика.
7 За фактите от душевния живот на хората виж Таджер, В. „ Гражданско право на НРБ“, дял II, изд. „Софи-Р“, стр.328-329, Павлова М. „ Гражданско право. Обща част“, стр.419
8 Така Така Сталев, Ж. и колектив „ Българско гражданско процесуално право“, десето издание, стр.284-285
9 Виж в този смисъл ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ Г-Н N. WAHL по дело C-371/12 и цитираните там източници
10 Така Кожухаров, А „ Облигационно право. Общо ученение за облигационното отношение“, стр.326- 328, Калайджиев, А. „ Облигационно право. Обща част“, седмо издание, стр.431