Италия е сред първите държави, които приемат еврото като единствено законно
платежно средство, заменящо използваната до момента парична единица – лирата.
Италия заедно с още десет държави членки на Европейския съюз (ЕС) е сред
„основателките“ на еврозоната и еврото като валутна единица, обща за държавите от
Съюза, които обединяват усилията си към задълбочаване на процесите по европейска
интеграция и отстраняване на препятствията пред свободното движение на стоки, хора
и капитали.
Еврото в Италия е въведено на 01.01.1999 г., а така нареченият „преходен
период“, който е предназначен да даде възможност на потребителите и
представителите на бизнеса да изградят своите очаквания и стратегии за действие с
оглед настъпващата мащабна промяна, продължава три години.
От първи януари 2002 г. до двадесет и осми февруари 2002 г. продължава
периодът, в който в Италия като законни платежни средства могат да бъдат използвани
както еврото, така и лирата, но от първи март 2002 г. лирата загубва статуса си на
законна парична единица, а гражданите, които все още разполагат с лири, могат да ги
обменят безплатно в срок до 2012 г. в териториалните поделения на централната банка
на Италия (Bank of Italy).
Подобно на други държави от ЕС, които са заменили националната си парична
единица с евро, и в Италия след въвеждането на еврото се наблюдава „традиционен“
скок в цените на стоките и услугите, предлагани от представителите на различните
бизнес сектори. Това покачване на цените се обяснява по няколко начина.
На първо място, някои анализатори сочат, че възприемането на еврото е
водещата причина за поскъпването на стоките и услугите, като в случая става дума за
периода, преди да настъпи финансовата и икономическата криза от 2007-2008 г. Това е
така поради обменния курс на лирата спрямо еврото, като възприетият такъв (на база
валутните пазари) е 1 евро = 1936, 27 лири, който показва колко по-слаба валута е
лирата в сравнение с еврото. В резултат от това се очаква стоките и услугите да станат
двойно по-скъпи, а в същото време няма данни трудовите възнаграждения на
работниците и служителите да са променени съществено, така че обикновените хора да
могат да поемат разликата в двете валути.
На второ място, други експерти са на мнение, че възприемането на новата
парична единица, макар и да има някакво влияние върху покачването на цените на
стоките и услугите, не е водещият фактор, довел до това увеличение. Проблемът се
корени в спекулата, осъществявана от търговците и другите представители на бизнес
сектора, които се възползват от незнанието и неориентираността на обикновените
потребители в цените, както и в метода на конвертиране на лирата в евро, за да
повишат неоправдано стойността на предлаганите от тях стоки и услуги. Всъщност, (*1)
италианците са свикнали да сравняват цените и да следят пазарните тенденции в лири
и след въвеждането на еврото гражданите са принудени да сравняват 1936 лири с едно
евро, но еврото е много по-силна парична единица от лирата. В този контекст, нормално е да се възприеме твърдението „бедните станаха по-бедни, а богатите – по-
богати“.
Проблемът със спекулата е „всеобщ“ на всички държави, които въвеждат еврото,
тъй като известен факт е, че липсата на информация сред потребителите е ключова за
бизнеса – колкото по-малко са информирани последните, толкова по-лесно би било за
търговците да увеличават цените и да прехвърлят „вината“ за това върху еврото.
На трето място, проблемът с високите цени, непоследвани от повишаване на
трудовите възнаграждения, се обяснява от някои експерти и с ниската
производителност на италианската икономика (“productivity” (*2)). В цитираната статия
липсата на производителност в Италия се обяснява накратко по следната формула:
ниска производителност = стагнация на размера на трудовите възнаграждения.
Производителността на държавата зависи до голяма степен от нейната
способност да интегрира в едно хора и капитал и най-вече технологичен прогрес и
умения на работниците и служителите. Процесът на подобна интеграция в Италия
дълго време е бил забавян и започва да се активизира (по „съвпадение“) с момента на
въвеждане на еврото. Същите анализатори посочват обаче, че конкурентоспособността
на Италия (Italy’s „competitiveness“ (*3) не показва влошаване, а напротив, обемът на
изнасяните стоки и услуги се е увеличил средно с 0,9 % на месец преди кризата (2007 г.
– 2008 г.) и с 0,85% след периода на кризата. Това се отбелязва като индикатор, че
италианските бизнеси са отворени към конкуренцията на международните пазари и
успяват да се състезават със своите конкуренти въпреки липсата на национална валута
(лира) и обменни валутни курсове спрямо същата (*4) .
Интерес относно процеса на интеграция на еврото в Италия представлява по-
големият брой положителни анализи и оценки на въвеждането на новата парична
единица. Позитивните измерения на въвеждането на еврото се открояват в няколко
посоки.
От една страна, въвеждането на еврото и възлагането на процеса по управление
на монетарната политика на Европейската централна банка (ЕЦБ) според някои
анализатори са довели до понижаване на нивата на инфлацията в държава като Италия,
която се характеризира с ценови бумове още в периода преди кризата от 2007-2008 г.
От друга страна, еврото е позволило на кредитните институции и най-вече на
банките да отпускат кредити със значително по-ниски лихви в сравнение с предишни
периоди (*5) . До октомври 2008 г. „цените“ на кредитите достигат нивата от края на 1998 г.
Тенденцията с лихвите по кредитите е свързана и с още един фактор, а именно
печалбите от държавните облигации (“government bond yields“), които осигуряват „под“
(“floor”) за цените на кредитите. Въвеждането на еврото е посрещнато от спад в
печалбите от десетгодишните държавни облигации, който за период от няколко години варира между четири и пет процента, а след това се покачва до близо шест по време на
кризата. За сравнение, в ерата преди създаването на еврозоната десетгодишните
печалби никога не са падали под 8,8 %.
Друго предимство на еврото, което се изтъква, е именно интегрирането на
държавите членки и тяхното присъствие на финансовите пазари. Италия не е
изключение от този извод – между 1999 г. и 2003 г. средствата, генерирани директно на
пазара от компании, емитиращи акции, облигации и други инструменти, са се
увеличили от 31 на 65 милиарда евро. През същия период размерът на „финансовото
богатство“ на италианските домакинства под формата на корпоративни ценни книжа
нараства от 22% на 36% от БВП (*6) .
В цитираната статия се изтъква още, че „единната валута оказа особено голямо
въздействие върху европейския пазар на корпоративни облигации, като доведе до
значително увеличаване на броя на средните по големина компании, които пласират
емисии в страни, различни от техните държави на произход. Интеграцията на
капиталовите пазари улесни консолидацията на финансовите структури, като засили
трансграничните връзки между дружествата. Пример за това са големите потоци от
преки чуждестранни инвестиции между държавите от еврозоната, регистрирани през
последните години (бел. авт. включително и в Италиля).“
На следващо място, много експерти посочват като предимство на еврото именно
свойството му на силно оръжие в борбата на икономиките с финансовите кризи. Много
бизнеси, включително и в Италия, се възползват в голяма степен от предимствата на
еврото. Между 70-те и средата на 90-те години на ХХ в. в Италия, както и в много
други европейски държави, е имало няколко случая на висока колебливост на
обменните курсове и лихвените проценти. Без единната валута събитията от
последните десетилетия – като кризата, предизвикана от терористичните атаки на 11
септември в САЩ, или колебанията на международните валутни и фондови пазари – са
щели да предизвикат допълнителна нестабилност в Европа и в икономиките на много
от държавите членки на еврозоната, включително и в Италия.
Това, разбира се, не означава, че външните фактори са престанали да играят
важна роля при определянето на икономическите тенденции в страните от еврозоната.
По време на кризата между 2001 г. и 2003 г. обаче икономиките от еврозоната все пак
реагират по-добре на външни шокове, отколкото в началото на 90-те години; в първия
случай тези шокове се дължат главно на корекцията на цените на фондовите пазари и
финансовата нестабилност, а във втория – на нестабилността на валутните курсове (*7) .
В заключение, въвеждането на еврото и премахването на познатите национални
парични единици не може да бъде определено нито като негативно, нито като
позитивно явление, а по-скоро това, как ще окачествим подобна промяна, зависи до
голяма степен от политиката, която ще предприеме българското правителство. На
дневен ред остават проблемът със спекулата от страна на търговците и изкуственото
повишаване на цените на стоките и услугите, както и проблемът с покачването на
производителността на труда и въвеждането на технологиите на новия век в различните производства с цел оптимизация на производствените и другите бизнес процеси.
Дори държава като Италия, поради липсата на иновативни нововъведения, „страда“ от ниска
производителност на труда и липса на възможност да се конкурира на световно ниво с
икономики от цял свят и най-вече с все по-навлизащите на международните пазари
азиатски бизнеси и фирми. Може би е редно да се обърне поглед към стратегии и
политики, които да улеснят въвеждането на нови технологии, оптимизация на работния
процес и по този начин икономиката на България да се превърне в конкурентоспособна
– на първо място на европейския пазар, характеризиращ се със свободно движение на
стоки, хора и капитали, улеснено именно от въвеждането на еврото като единна
парична единица.
*1 Dalla Lira all’Euro. Dall’Euro alla Lira?, Manzini S. Daniele
*2 https://www.ilsole24ore.com/art/come-e-cambiata-l-economia-italiana-primi-vent-anni-dell-euro-
ACGqP8E?refresh_ce&nof
*3 Пак там
*4 Пак там
*5 Пак там
*6 L’Italia senza l’euro – Lavoce.info
*7 Пак там
